Всеки път, когато видех самолет из просторните небеса, моите мисли бяха все там, при всичките ни близки и мили хора. Колко пъти сънувах приятели и роднини, колко пъти мислено се пренасях при тях, за да заблудя съзнанието си и да му даря малко отмора.
Знам, че всяко нещо си има причина, има смисъл и бележи житейския ни път - за да извлечем поуките си, за да вдигнем отново очи нагоре и да погледнем на реалността с нов мироглед.
Не съжалявам за нищо или по-скоро се опитвам да е така. Дълбоко в себе си съм разочарована. Питам се защо въобще ми хрумна тази идея, защо действах на момента и без сигурност дори в себе си - както никога. Аз, която винаги обмислям, премислям, че даже и в повече. Аз, която не поемам излишни рискове и винаги действам, когато се чувствам напълно уверена. Но... това е. Сякаш нещо ме подтикна да преодолея себе си в онзи момент и да си кажа "Кога, ако не сега?"
Все още връщам лентата назад, опитвам се да извлека положителните страни от едно подобно начинание. Може би имам нужда от отмора, от отдалечаване, от себеосъзнаване, за да видя и хубавото. В момента горчивината все още ми напомня за себе си и някак пречи дори и на малкото сладина в цялостната картина. Усещам и вътрешно съпротивление, дори нежелание. От мен очакват да разкажа за "лятото", за това какво сме видели, какво сме научили - много, наистина, няма защо да си кривя душата. Но нямам сили точно за това...
Обещала съм споделя за преживяванията си и още отеква "Разкажи, за да знаят хората, че не е това, което си мислят. Вече две години виждам колко грешна представа съм имал. Ще завърша образованието си тук, но ще се прибера един ден. Аз не мога да се чувствам добре и свободен в друга държава освен България." Но, стари мой приятелю, имам нужда малко да забравя, за да дойде времето и на това споделяне. Може би тогава ще е късно, може би ще се заличи онази нотка яд и съпротивление, която исках да излея, ала... Така го чувствам, така ще направя.
Най-важното за мен сега е, че сме Тук. Бунтът ми срещу неправдата, която ни е завладяла в България, няма да утихне. Аз съм приела личната си мисия да дам от себе си, за да опитам да надмогна и да надграждам. И нищо няма да ме спре. Но извън тези вълнения, душата ми е окрилена. Точно от това душевно спокойствие имах нужда. Точно тези планини, равнини, поля и нивя исках да зърна. Точно тези тревички, цветенца, дръвчета и камъчета исках да запазя за себе си.
Колко мъка и дразнение изпитвах преди. Не исках да приема, че някъде може да е така подредено, а при нас - не. Сега е съвсем различно... Сега са ми мили и черните пътища из родните селца, и порутените на места къщурки... Да, знам, че може и по-добре, винаги може. Но това е нашата действителност. С ново отношение и още по-голяма амбиция ще продължавам започнатото, към по-добро. И дано да успея, само да сме здрави. :)
И за да допълня вътрешния си всемир, искам да ви покажа красотата, на която се любувам в момента. Малко позакъснели кадри, запечатали цветовете на отминал сезон, но мили на сърцето ми.
* * *
За добро или лошо в момента съм без фотоапарат... Без да усетя го изпуснах, строших и малкото възможности, които вярната ми "сапунерка" имаше. Старата Англия отне и това от мен, но не и вдъхновението... за всичко. То винаги ще е тук. :)
И още нещо - Лети, не съм забравила! Имам ли възможност, веднага ще изпълня обещанието си. Още веднъж сърдечно ти благодаря за търпението!
* * *
Желая ви много усмихнат ден, изпълнен с вдъхновение и щастие от душевен всемир!
И нека по-често се завръщаме към бащината къща. Както Дебелянов е спомнил...